Приказка в рими...

А в този миг на съседната маса,
в кръчмата тъмна и прохладна,
чуден момък я наблюдавал,
с очи красиви и жадни...

Бил принц, завърнал се от поход,
поседнал в кръчмата да си почине,
отпивайки от виното във миг съзрял я
...нима възможно е било да я подмине...

За нея вдигнал таен тост
и с усмивка явна я дарил.
Бил принца уважаван гост
и тя усетила колко е мил.

Принцесата забравила овчаря
при видя на момъка незнаен...
А овчарят тъжно и повтарял
колко е красива и невероятна...

Но нещо в нея трепнало, тъй изведнъж.
Нали била решила да живее!
Не в търсене на ...някакъв си мъж,
а просто ...най-свободно да се рее.

Скочила чевръсто от масата за миг,
хукнала през нивите напряко.
Слисани останали и двамата мъже-
никой туй не бил очаквал!

И тичала, тичала, докато накрая
останала съвсем без дъх...
Зад себе си оставила ниви и поляни
и неочаквано се спряла на странен кръстопът...

Единият път бил обвит в мъгла,
по другият била поникнала трева.
Уплашила се тя "Ами накъде сега",
и решила да си хвърли ези -тура.

Но нямала във себе си монета,
затуй решила птиците да гледа-
от дето първо птица прелети,
натам ще тръгне да върви.

Не след дълго, над пътя във мъглата,
показала се птица бяла волнокрила.
Това било на принцесата съдбата,
там да търси щастието си с нова сила.

Тръгнала сред гъстата мъгла,
по пътека криволичеща и тясна.
Къде отивала сега?
Това изобщо не и било ясно.

Но и не искала да знае,
нали била решила да се рее,
било и приказно и чудно,
започнала дори да пее...

Не след дълго се вдигнала мъглата,
пред нея се открили неземни красоти.
Пътят преминавал през долината,
заобиколена от причудливи скали.

И поточе бистро струяло
през свежите, зелени треви,
принцесата до него се спряла
- искала устните си да напои...

Но чула изведнъж зад храста
звук - като че ли някой вие...
Забило и сърцето от уплаха,
помислила си даже да се скрие...

И от храста изведнъж изскочил
онзи момък - със жадните очи...
Да, принцът бил я проследил
...и кой ли можел е да го вини...

и никой няма да намери
вина в постъпката му , знам
защото сила обичта е
сърцето пък е - божи храм ...

Принцесата го разпознала на мига
и чаровно, по момичешки се изчервила,
а после усмихната му подала ръка,
решила да е слънчева и мила...

Те тръгнали по горската пътека.
Зад тях угасвал тихичко денят.
Принцасата била спокойна,
че има някой с нея през нощта.

и стихнали до мъничка къщурка

и вечерта се сипнала над двамата

а после и нощта , там по пътеката

посрещнали отново заедно....

В къщичката дървена с прозорче
имало угаснало огнище,
стара маса със два стола,
и легло.Едно, но нищо.
Принцът огъня запалил,
а принцесата приготвила вечеря-
вкусна гъбена чорба.
Само гъбки си намерили.
И във стаята уютна
пукали дървата във огнището.
Били толкова щастливи,
сякаш имали си всичко.

Принцът разговор подхванал,
искал всичко да узнае-
от къде е, как се казва
и защо така сама е.

ала мълчаливо -плаха
не продумала тя нито дума
и останал той да чака
там до есенната шума...

Но не чакал много дълго -
принцесата говорела с очи,
и с очи разказала му всъщност,
че търсила е своите мечти...

Принцът гледал я в захлас,
в този миг преливал от любов,
и той с очи, а не със глас,
признал и, че ще я обича доживот...

И излезли на зелената поляна,
принцът коленичил... и така
под небето чисто и засмяно,
поискал нейната ръка...