И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

СБОГОМ, МОЯ ЛЯТНА ЛЮБОВ

Павлина Стаменова


Бърза лятото, пак си отива…
Есента пъстър спомен тъче.
И защо да не бъдем щастливи -
лъч ни гали, припява щурче.

Помъдрелите дни стават къси,
А студените нощи - без край.
И над нас, вежди облачни свъсил,
се разстила небесният рай.

Бърза лятото, пак си отива.
А в душите ни слънце вали…
Остани и след нас, моя лятна любов,
че без твоята ласка боли.

Листопад, а в сърцето ми - лято,
песен птича и плод натежал,
и любов, отшумяла, която
зъзне гола в мъгливия шал.

Два грама нежност

Душата ми е елф, затворен в мрака
на тъмните предчувствия ,нерад.
В косите му звездите търсят стряха
и шепнат приказки, преди да догорят.
В очите му небето е загадка,
лилаво-синьо, облачно небе.
И всяка радост гасне, много кратка.
Сърцето му е счупено сърце.
Живеят дълго елфите, това е...
навярно чудо... Дълг? - Въпрос добър...
Щом има мигове, в които и не зная,
кое е по-добре - живот ли? Смърт?
Душата ми... Не чака и не слуша.
По своя път със хъс и през сълзи
върви и търси длани-да се сгуши,
а после уморена да заспи.

Gentiana

Тестът на елфите


Мини на пръсти под незрящите прозорци -
да не разбудиш спящия квартал...
Ще пием чай от билки чудотворни,
приготвени в магически бокал!
Ти спомняш ли си малките вълшебства,
присъщи за елфическия род? -
Жените елфи с чудно биле тествали
кой е мъжът на техния живот...
Избраникът отпивал малки глътки
от силното горещо питие.
Полазвали го бягащите тръпки
на страстната любов - за векове!
Но случвало се феята да сбърка,
подведена от младостта....
Погрешният любовник се побърквал
и заживявал в самота....
Ела на пръсти! Будна съм и чакам,
загледана във врящия бокал...
Усещам тихите ти стъпки в мрака...
Минаваш през вълшебния портал.

© Румяна Симова

ЖЕНАТА-ПОЕТ


И я видях - в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи,
не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре,
за да разкрие
тайната небесна -
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.

Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.



© Мая Дългъчева, 2002

Искам да ти кажа


Спъват ме листата, по които вървя,
голи клони зъзнат над мен и чакат.
Пак ли тях луната ще прегърне в нощта,
пак ли птици някъде ще заплачат?

Нищо, че е тъмно и студено сега,
искам тази нощ нещо да ти кажа,
Нищо, че ме пари по лицето сълза,
искам тази нощ нещо да ти кажа.

Мойта съдба ми дава сили да те забравя,
без да ми тежи,
и в самотата имам песни на самодива
те осъмват в мен.

Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце,
твоето лице тъй далеч остава.
Кой ли ще ме прегръща отсега и къде?
Никога няма да узнаеш!

© Михаил Белчев

ЧЕРНОВА ЗА ПИСМО ДО ЛЮБИМИЯ

Отдавна подозирам принца
от приказките -
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините -
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.

© Миряна Башева

ТАЗИ НОЩ

И тази нощ,
когато Орион
пристегне бляскавия си колан
и усмири
русалките Тритон
в смарагдовия океан,
и тишината на Пасифика
ни омагьоса,
и сенките по пясъка
заспят -
отново със любов
ще те докосна.
По миглите ми
перли ще блестят...
Не ми задавай
никакви въпроси -
без всякакви задръжки
ме вземи...
И остави на океана
да ни носи
по трескавите си
вълни...
/Б.Симова/

...Малката русалка погледна спящия принц.
Не, не бе способна да го нарани.
По-скоро би убила себе си.
И тогава тя хвърли ножа във водата.
След това скочи в морето
и се превърна в искряща пяна.
Никой повече не я видя.

Ханс Кристиян Андерсен


Обичай, принце, своята русалка...

Обичай я -
преди да е успяла
косите си от злато да отреже,
да изплете от тях рибарски мрежи
и в нежен плен душата ти да хване.

Обичай я -
преди да е успяла
във мидени черупки да заключи
сълзите си... И после океанът
със перли рибите си да нахрани.

Обичай я -
преди да е успяла
да те разлюби и да си отиде,
да се превърне в островчета пяна
и да потъне някъде във тъмното.
Русалките умират на разсъмване...

Весела Димова

Колко прекрасни стихове накуп - благодаря за удоволствието да ги прочета, а и като знам, че са избрани от теб....още повече ми харесват (някои ще кажат, че съм пристрастна, но...)

Вечна любов



Ще се срещнем с теб в Небитието
като волни,влюбени души!
Ще ми подариш звездичка,вместо цвете,
ще ме стрелнеш с лъч, вместо с очи...
Ще се понесем във шеметна вихрушка
от флуиди,страст и светлина...
В нежен танц Галактиката ще се люшка,
ще потръпва старата Земя.
Звезден прах ще се сипе върху ни,
като минем по Млечния път!
Ще трептят сто космически струни
и съзвездия сто ще горят...
Там, самият Бог ще венчае,
озарените наши души!
И от нас, със любов, ще извае
две прекрасни, туптящи звезди!


Румяна Симова

*****

Жената, която от паметни дни
сърцето ми пламенно, страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея -
на пролет тя кани в разлистений храст,
наесен - в безумната, плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига -
и своите жъртви тя денем следи,
разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледа луна,
която целува полята безбрежни -
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.

Тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност -
и в нейния поглед - планински тих вир -
оглежда се мълком безмълвната вечност.

Николай Лилиев

Моят град

Моят град не е Рим и Виена,
нито Лондон, Париж и Москва.
Той е мъничка светла вселена,
със сърце на туптяща вълна.

Моят град е градът на мечтите -
всяка улица, всеки площад
носят слънце, под стъпките скрито -
бяло слънце от белия свят.

Моят град има тръпнещо име,
благозвучно и кратко - Бургас.
Нещо казва: "Ела, призови ме!"
и невярваща, хуквам и аз

да догоня поредното чудо,
преродено в прахта на града.
После спирам... Забумкало лудо
е сърцето ми... Виждам - това,

дето вика ме толкова време
и ме дърпа с незрими ръце,
нещо иска да дам, да ми вземе -
то е нашето, мое море!

Към града се обръщам и виждам -
цял Бургас гледа него сега -
как на синкави стъпки приижда
да целуне отново брега.

Моят град е градът под звездите,
с дъх на лято, на пясък-искра.
Той е сгушен в очите ми, скрит е,
като мъничка светла сълза.

Моят град е в солта на вълните,
моят град е деня и нощта,
моят град има мен и мечтите,
носи радост и малко тъга...

Аз съм тук - малко зла, малко свята,
някой казва ми с корабен глас:
"Прочети на сърцето словата!"
А там пише просто: "Бургас"...


Невена Елисеева

Докато тези...

Яна Кременска

Докато тези,
които се кълнат, че ме обичат,
ме изчисляват
и ми търсят място във живота си —
аз - вятърна и ничия —
по билото на хоризонта се разхождам.
Тогава знам, че ме сънуваш
и в изгревите се кълна,
че утре непременно,
дързостта си превърнала в билет,
при теб ще дойда.
Ще дойда,
неподвластна на никакви закони,
неизчислена, непредвидена във случая.
Ще дойда,
тихичко ще вляза във живота ти —
на щастие да те науча.

***
Ти нож в сърцето ми опита да забиеш,
То дълго и болезнено кървя.
От силата ми искаше да пиеш,
Но станах и на пук вървя.

Ти искаше душата ми да скриеш
В тъмницата на мойта самота
Ръцете си от всичко да измиеш
И да излезеш чист от пепелта.

Покоя ми опита да отнемеш,
Та да се лутам в тъмното сама.
И мислите ми трайно да превземеш.
Не се получи, отървах се от това.

Ти искаше робиня да съм твоя
И цял живот във огън да горя.
Но слънцето изгрява след пороя.
Не те обичам, тръгвай си сега.

3.09.2007 г

Светлана Димитрова

Магьосници

Магията във нас се крие,
в душите ни
света разлистващи,
в желанието да се бием
макар и с призраци
за свойте истини,
в словата ни -
щурци събудени
от боси стъпки на мечта
пленили залези учудени,
но все бленуващи зора.

Магьосници сме ние
напук на всичко оцеляли,
успели в шепите да скрем
въгленче
от нестинарските жарави.
Душите си
като саван разстлали -
по тях да лягат ветровете
кога звездите са ги приласкали
с омаята на лунно цвете...


Събка Митева

Каквато ме рисуват


Необяснима. Прорез в огледалото-
мистична ме рисува пролетта му.
Неистинска, изпъкваща във бялото
на очите му. Нежива рана.

Необяснима. Иска ме такава,
каквато ме рисуват нощем сънищата-
буреносна, виеща се хала
в бутилката на виното му мътно...

Необяснима. Вечер новолунна
(откривал ме е в хиляди съзвездия.)
И с конници от миналото върнал се,
бавно рие моето безбрежие...

Необяснима съм. Недорисувана-
не искал да живея на пано.
И аз не искам. Нека съм бездумие;
безследност...
... всепоглъщаща Любов!

Лора Димитрова

Чета ги тези стихове, чета ги и не мога да се начета от удоволствие! Отново започвам да ги чета сега !

***
Виновен съм, че виждам през стените,
и във очите ти не цвят откривам,
във зениците, скрити зад ресните,
улавям твойта ураганна сила.
Вината си поемам и живея
с усещане за кладенец в пустиня.
Дошла от мен да пиеш, аз немея...
от устните ти чакам милостиня.
Получа ли я, моята вина
и твоята стихия ще отприщи.
А двете, впрегнати във цел една
за огъня ще сътворят огнище.
Опитомили нрава му опасен,
и съюзили своите умения,
оттук нататък пътят ще е ясен,
и ще ни следват идни поколения!

Томи Тодоров

* * *


Винаги си го знаел,
нали,
че съм стъклена?

Като къща,
населявана от духове.
Но защо се страхуваш от мен,
та си ми захвърлил ключа
в тази бездна
и сега не мога да го намеря?!

С теб и в предишен живот
Сме се срещали -
Като кръстосани Млечни пътища,
като странстващи жерави,
като слънчеви дискове...

С теб и в предишен живот
Сме се влюбвали,
а сега са излишни думите.

В мойта къща
И стените ти знаят името,
и прозорците помнят очите ти,
и стълбите ще те познаят.

А пък ти си захвърлил ключа
И си мислиш,
че ще опазиш тайната.

В някой паралелен свят се докосваме,
в друг се презираме,
в трети се търсим.

Винаги си го знаел.



© Бояна Петкова

* * *


Пътечката, която твойте устни
по кожата ми мислено чертаят,
навярно е начало на изкуство,
чието име няма да узная.
От нея нишка топъл дъх остава -
невидим белег, че те имам още...
След миг ще се стопи. Ще те забравя.
Ала ще свети тялото ми нощем
от трепета на нежното изкуство
извивка след извивка да извае
пътечката, която твойте устни
по кожата ми мислено чертаят.



© Мая Дългъчева

Отново се зачетох в захлас! Да живее поезията и изкуството

***

МОРЕТО Е ЧОВЕК, ЗАБРАВИЛ НЕЩО.
То тръгвакъм брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.

И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки - мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи...

Човекът е море.Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.

Животът е море.Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,

защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и пак се връща.
...С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?

Къде отивам?Кой съм аз?Забравих.
Морава, мор, морал, морфин, умора...
Мърморя ли?Е, спирам.Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?

Бях бурно вчера, казвате?Не помня.
Обърнах кораб?!? Как успях самичко!
...Въздъхва то, оглежда се бездомно.
МОРЕТО Е ЧОВЕК, ЗАБРАВИЛ ВСИЧКО.

Красимир Обретенов


ужасно много го обожавам този стих, направо много,много,много!Особено тези строфи :

"Мърморя ли?Е, спирам.Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?"

Просто самата думичка "морест" ...ами кара ме да се чувствам мореста

Монолог на чакащата Пепеляшка
автор: nikoi ( ХуЛите)

Пантофката ми стяга! Полудявам!
Ще тръгна боса в тиквената нива!
До полунощ въздъхване остава.
След полунощ ще бъда пак щастлива!
Ще се затворя в тясната си стая,
във ъгъла ще легна за почивка -
не ми е нужен принц! Не го желая.
Аз чакам само твоята усмивка.
От кръстници ми е дошло до гуша!
Свадливите сестри не ме тревожат.
За замъци съвсем не ми се слуша.
Не искам всеки ден цветя и рози!

Но ти ще спреш пред моята врата
и ще остана вечно Пепеляшка!
А после ще разказвам на света,
че да си прашен никак не е страшно.
Сега отново ще настъпи ден,
след малко слънцето ще се покаже...
Ще дойдеш скоро. Прашен. Като мен.
И приказката ще се доразкаже...

В тая огромна бяла пустиня от светлина,
в тая черна огромна пустиня от нищо
има безброй живи и мъртви слънца,
има безброй планети, изобилни и пищни.
Има безброй уродливи тела, има безброй очи —
кървави, хищни или празни, сълзящи и блудкави.
Само едно не виждам — как ще ми кажеш ти:
„Събуди ме, мили, навън е такова ясно и топло утро.“

Павел Вежинов
от Гибелта на „Аякс“