И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

ПИСМО ДО ЧАРОВНИЯ ПРИНЦ

Да си жена ,мой мили принце,
е върховно..!
Да се усмихваш на събуденото слънце,
с усмивката, ленива като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена, мой мили принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато..., ако Той го пише.
Да си жена, не е да си принцеса,
с едничка грижа излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, ще значи, да си буден,
а даже Господ е заспал блажено.
Унесен в собствената си нетленност.
Непогрешимост.И несподеленост.
Да си жена, мой мили принце, значи вярност
към някой, който може би не струва,
по десетте му божи предписания.
Но е любим, и със това изкупва
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
Да си жена е нещо като празник.
Във който мнозинството вярва,
ала малцина да усетят са способни.
Да си жена, мой мили, значи още
да не узнаеш мислите за тебе.
Да споделиш душата си и тялото,
във сделка видимо неправомерна.
Без да очакваш вечността в гаранция,
а вечно да си отговорен за смелостта, наричана Любов...
Безспорно.
Да си жена ,мой мили принце,
е...върховно!

Мариана Дончева

ПРОЩАЛНА РЕЧ НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Недей да мислиш, че съм сляпа
и вълчият ти нрав ме плаши.
Не съм живяла във гората,
но пак разбирам единаците.
И да речеш да ми се зъбиш,
че газя твоя периметър,
във отговор ще те прегърна
и над гората ще просветне.
Не съм наивница, спокойно.
Отдавна знам- в море се давят.
Не е до глезен и сърцето,
но нека си е наша тайна.
Под шапката ми непокорство
прескочи вълчата ти слава.
Не ме плаши самодоволно.
Със самотата съм наясно.
Е, казах ти каквото имах
и ще отмина през гората.
Но само ако знаеш колко
във кошницата си отнасям.
Да, знам, че си недоверчив
след разни Шапчици ментета
и по ти идва приемливо
да се преструваш пред козлетата.
Та... много здраве и прощавай
за неудобството да те обичам,
дори наметнал овча кожа.
И вече си за друга приказка.

Мариана Дончева

Вчера във Стих4е-то се влюбих в един стих. После видях, че phibi го е публикувала и в Стихове-те, обаче ми стана толкова любим, че не мога да се въздържа да си го добавя и в тази колекция с любими. Просто е страхотен!

Къщи

by phibi

Къщите не чакат (както хората).
Напуснеш ли ги, мъчно ще се върнеш.
Прозорците, вратите ще затворят
и вън ще те оставят да премръзнеш.
Прахът им ще те задуши - отровно тъжен,
и мебелите ще са дървено сурови.
Защото къщите не можеш да излъжеш -
отидеш ли си, ставаш отговорен
за друга къща, нечий друг живот.
Къщите не се обръщат, ако викаш.
Не ги боли, когато си жесток
и им повтаряш колко си обичал.

Защото къщите не чакат като хората.
Отидеш ли си, утре ще съм къща.

Отново един стих на phibi. Това момиче пише страхотно според мен!
Просто настръхвам и очите ми се пълнят със сълзи.

Осиротях(Великден)

То беше около Великден. Татко тръгна
с овцете и пастирите по планините.
Но много скоро пак се върна
и водеше жених от махалите.

Сестра ми се омъжи(беше по-голяма).
И с брат ми от горчиво вино пихме.
На двора дълго плака мама.
А кака просто се усмихна.

Измина зима, две. И три лета.
И брат ми на Великден се ожени.
Избраха му поне добра жена.
Подхвърлиха, било е ред за мене.

Скоро е Великден. Татко пак го няма.
И мама си отиде. Кой ще ме оплаче?
От виното и капка не остана.
Изпих си го сама. Като сираче.

Напоследък забелязвам една зависимост - хората, пишещи стихове и публикуващи в един същ сайт някак започват да пишат ...не еднакво, ама просто си личи кой къде публикува. Вероятно защото четат предимно в сайта, в който пишат. И някак всичко става едно унифицирано такова. В "Откровения" имат един стил, в "Стих4е" друг, в "СтиховеБГ" трети...И затова много се радвам, когато в някой от сайтовете попадна на нещо, дето е различно от клишето за него. Най- ми харесва в "Стих4е" . Там , въпреки мрачната нотка, която властва от нещастната тийнейджърска любов и готика, от време на време се натъквам на много симпатични неща. Като това на Zatoichi. И много се радвам, защото той е само на 19, и пише доста добре.Според мен Smile

Там

Zatoichi

Където мостовете свършват,
крилете за да продължат
и по пълнолуние снежни рози
звездите с красотата си топят,
а палитрата на времето
по хоризонта бавно се разлива,
за да нарисува вечността,
която сънищата преоткриват;
където сребърните пясъци
на безмълвието и тишината
сливат се с дъждовните проблясъци
и тъй се раждат небесата,
палменни,безмерно горди,
сред които фениксът лети,
повел безбройните си орди
от смели огнени мечти;
там,под клоните на някой кедър,
където щедро див синчец цъфти,
с душата си на пътник безутешна,
събрала глътка спомен ведър,
там,под тия клони ще те срещна,
ще ме срещнеш там и ти.

Циганска душа...

автор: pin4e

Душата ми е циганка свободна.
В косите й живее здрачината.
В очите няма дъно. Нито котва.
А кожата е смугла. Като лято.

Във табора от залези я паля.
Разголва свойте танци полудели.
Гърдите й красиви ти се хвалят.
А мислите ти стават на постели...

Жарава е душата. Нестинарска.
Звездите се взривяват под нозете й.
Луната покорена ръкопляска.
Направена е от любов. Простете й.

* * *
Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела,една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела,сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото-умира.

Евтим Евтимов

Хвърчащите хора

/Валери Петров/

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен 'Фиат'.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Понеже горното стихо много ми хареса, и си изнаправих това -"Песен за хвърчащите хора".
Специален поздрав за yanbibiyan! Лети! Smile

Aдмин Брой мнения : 356 Registration date : 20.09.2007

ФЕЯ

Приличаш ми на фея снежна

от приказка на любовта.

През лятото те търся вечно,

но идваш само със снега.

Приличаш ми на лятна вечер

от филм един за любовта.

След есенния дъжд далечен

разбрах: Отново си дошла!

Приличаш ми на бяла пролет

в градините на любовта.

Отлиташ с утринния полет

и се прибираш късно вечерта.

Приличаш ми на късна есен

от стар албум на любовта.

Усещам зимната ти песен

и шум на падащи листа.

Жена ли си? Или магия?

Как мога малко да те спра?

Една целувка да изпия,

една любов да задържа.

13.11.2007 г.

Г. Гроздев

Aдмин Брой мнения : 356 Registration date : 20.09.2007

Хвърчащите хора

/Валери Петров/

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен 'Фиат'.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

FLYING MEN
(ПОКЛОН ПРЕД Валери Петров )

They don't come over space, they were born into this earth
but their hearts are not like ours , their hearts have crystal shirts
here they are - flying over the terraces, flying over like guards
flying over the mud and the slag of the yards
and it's good they exist ,though not many they are
it's a miracle when we see them, in the sky area
and we're living somehow,being dragged by the women
and we drink our cogniac on the road we've been driven
and we're talking 'bout bullshits, out noses in clouds
or we're seemingly tired, from the grey dayly rounds
and in fact we are trying not to mention of them
they are so extraordinary, they are flying brave men
it is true that they're strange,and the place they were born at
you can't see them in tennis courts, they're not driving "Fiat"
but ..why, can you tell me, we can feel so much pain
when we see them in sky, flying over the rain
seems that they bring back memories- of ourselves , it that so?
that we've been like them flying ... was it long time ago.... ???

И пред твоя талант!

Накъде ли отиват звездите?

dodic

Накъде ли отиват звездите,
щом напуснат веднъж небосклона ?
Дали да изпълнят мечтите,
мечтите на нас – милиони ?

Накъде ли отиват звездите,
когато пламтящи се спускат ?
Дали да посрещнат душата,
на някой живота напускащ ?

Къде ли отиват звездите,
когато с петел се разсъмне ?
Дали не заспиват в очите,
на някой, броил ги безсънно ?

Къде ли отиват звездите,
когато престанат да светят ?
Дали са дочули молбите ни,
и слизат да радват сърцето ?

Къде ли отиват звездите ?
В безсънната нощ аз се питам.
А те ми проблясват в очите.
В света си приемат ме скитащ.

Ей, това стихче как ми се харесаааа! И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО - Page 2 24373

Госпожа Синя шапка

mila

Тя сутрин събира звездите в тигана,
във който цвърчат две мекици,
от Млечния път наточва си кана,
със пет бучки пеещи птици.
Простира искрящи мечти на терасата,
и глади им после дантелките,
в октави поръчва храна при бакалина,
в акорди бърбори с съседките.
Тя пее и капят от нейните пръсти
бонбони и пъстри локуми,
във супата-топчета цопват чевръсто,
с бълбукащи смешни муцунки.
Когато е тъжна, небето намръщено
напълва и шапката с облаци,
(доколко ги сресва с върха на чадъра си,
я гледат с дъжда през прозореца.)
А привечер тя, госпожа Синя шапка,
завързва деня да не бяга,
присяда на крайчеца на тишината,
и шапката е на тояга...
И само да вдигнете малко очите си
ще мернете някъде шапката,
и как госпожа Синя шапка намига ви
на две педи зад огледалото...